Наближавайки празниците, чувството за празнота и безсмислие здраво ме хвана за гушата. Остана ми единствено желанието за финансово благосъстояние, но все така не ми идват реални идеи как да го постигна. В такава черна дупка е съзнанието ми, че дори и самотата приех като даденост, което е симптоматично за някаква психична аномалия. Със сигурност и околните го усещат, в резултат на което извън офиса си седя все сам. Удобно е да кажа, че те – другите са слепи и виновни, но не бих бил прав, тъй като имам огледало и дръпнатият човек, който забелязвам едва ли би се харесал някому. Друго, което ме подтиска (а сега да си кажа всичко) са постоянните несгоди – множество дребни проблеми – от съсипаните в обществената пералня “нови” (second hand) дрехи, неволите с публичния транспорт, своеволно надписаните сметки за интернет, изгорелия компютър. Ха! И… любовните мъки. Добра реколта тази година – три еднопосочни влюбвания, всички тръгнали от виртуалното пространство. И липсата на секс. О, какво изобщо беше това? Стигнах до там, да лягам в 19.00 и да гледам в една точка без да мисля за нищо. Като че ли съм виждал това и преди - по филми. Филми за ненормалници. И аз един от тях.

Годината е 2004, месеца - декември, а “човекът” – специалист по информационни технологии. Малкият глобализатор на голямата Фирма.

Искам лаптоп. И цифров апарат! Повтарям го като развалена плоча тази година. Дори и да ги постигна ще е прекалено късно, за да мога да им се зарадвам.

- Am che shto ve?

- Shtoto sym bezchuvstven. Gubya setivata si. Prevrushtam se v debil.

Метаморфоза.

Съвсем между нас казано работата ми дотежава. Чувствам се експлоатиран. Нося на гърба си цял офис, а офиса ми вика: “Дерзай, пътя който си поел е правилен”

Хахахаха-хахаха-хаха-ха.

Време е за почивка. Дълга. През януари. Солариум. Тен. Ще изглеждам различно. Още-по. Току виж съм се харесал. Пожелал. Дано не съжалявам за парите си после, ако ефекта се окаже обратен. Пари ли споменах?! О, не пак ли…

Тази година съм изработил за два лаптопа (лаптоп – мерна единица за върховно щастие). О, не – един лаптоп + най-съвършения цифров апарат. Шефа ми се хвали с неговия. За съжаление не ми остава нищо за спестяване.

Дано се сетят и да ме cut-нат и paste-нат в новия офис (в родният ми град). Тъй ще с move-на, че ще се ухиля дори. Дори! Ще се работи с роми, ето за какво ще ми послужи придобития тен! Интересно би било, а и ще е добре за бюджета ми. Спестените пари ще превърна в лизингови вноски за бъдещия ми лаптоп, а него пък ще захраня с 256 Kbps чист ADSL. Кислород!

- Ehoo, niakoy da ima edin nov v izlishyk???

Мечти…

Я! Обява: Нов конкурс за есе, награда 2 К. Що за ирония – загубих умение да мисля и пиша. Тема: “Късащите се нишки и глобализацията”

Разпадащият се “Аз” и всички останали.

Бълшитс.

Предавам се!
Мисля само за пари. Колко отблъскващо…

Преди пишех, говорих дори за простичките докосвания между човек и човек, за жаждата за обич, повика за близост…

Но не съм човек, човече вече!

Осем години глобализирам себе си и околните чрез Мрежата.

Постигнах сравнително добра работа.

Но изгубих себе си.

Мечтите си.

И сетивата си.

Държа света в дясната си ръка, но глобализирах само самотата си и накъсан на парчета мариновах мозъка си в нея.



Има ли гладни?


2004